Само който познава трудния, мъчителен живот на руския писател Михаил Булгаков ще оцени с цялата му сила финала на постановката на Теди Москов „Пурпурният остров“. Свит на земята, с пишеща машина в ръце, смазан, Булгаков изрича слова за отнетото му право да бъдат публикувани и играни негови творби. До него на сцената е Цензурата, в лицето си на някой си Сава Лукич, но в действителност Сталин и десетки завистници са хората, които съсипват кариерата и живота на Булкагов. Много руски изследователи са писали за отношенията Булгаков-Сталин, за отвратителната съветска машина, която смазва писателя, който умира едва на 48 години. Но оставя на поколенията гениалния роман „Майстора и Маргарита“, написва „Бяг“, „Дяволиада“, „Фаталните яйца“, „Зойкина квартира“, „Бялата гвардия“, „Дните на Турбини“ и великолепната пиеса „Пурпурният остров“.

Пиесата не е само сатира за отношенията в един театър, тя е бунтът на Булгаков срещу Цензурата, която го преследва през целия му творчески път. И няма нищо по естествено от това бунтарят Теди Москов да постави „Пурпурният остров“ с любимата си трупа от Варненския куклен театър. Да започнем с това, че актрисата Вера Стойкова е убедителна в ролята на директора на театъра Генадий Панфилич. Тя мени поведението си за части от секундата и показва великолепно йезуита, манипулативния администратор в действие. Партнира й Диана Цолевска, в ролята на помощник-режисьора Никанор Метелкин – обрана, неподражаема, завихрена от комедийния си талант, актрисата гради трагикомичния образ на малкия човек. Диалозите между героите на Стойкова и Цолевска са наслада за духа, в иронията и сарказма, с които ги поднася Теди Москов се вижда тъмната страна на театъра, с нейните интриги, предателства и завист.

И Булгаков и Теди Москов познават до болка света на театъра, опитали са и жилото и меда му, обичат го, отдали са съдбите си на него. Михаил Булгаков преживява изключително тежки моменти в театъра – спират негови постановки, цензурата постоянно го унижава да прави промени, които са угодни на съветската власт. Години наред не успяват да го пречупят, произведенията на писателя разсичат, като със скалпел недъзите на авторитарния режим. В „Пурпурният остров“ Булгаков показва уродливото лице на цензурата, която принуждава актьорите да репетират и покажат за един ден пиеса, в която червени туземци вземат властта от бели арапи. Аналогията с червеноармейците и белогвардейците е ясна, Булгаков е симпатизирал на „белите”, но в пиесата „червените” вземат властта и прогонват „белите“. Галин Гинев като Сава Лукич е блестящо подобие на Сталин, който въпреки, че харесва пиесата на Булгаков „Дните на Турбини“ го възприема като белогвардейски враг. Финалът на пиесата е въздействащ – актьорите възстават срещу Цензурата, стават свободни и казват това, което мислят. Това е посланието на Теди Москов – мачкана, унижавана Свободата винаги намира път към душите на хората, дава им кураж да бъдат себе си. Стига да го искат, да са готови за нея.  Със съжаление трябва да отбележа, че в България малко хора искат да бъдат свободни. По времето на Булгаков, в мрачния СССР сигурно са били повече.

Не можем да не направим паралел между театралните съдби на Теди Москов и Михаил Булгаков. Теди е орисан да твори в страна, в която простащината, пошлостта и завистта отдавна взеха връх. Режисьорът /за разлика от Булгаков/ има свободата да избира какво да постави, не раздава присъди, а осмива отвратителните типажи, които населяват територията, наречена България. Теди Москов се е оттеглил на своя остров, от който наблюдава как българите са вкарани в Матрицата, без шанс за измъкване. Теди се опитва да пробуди закърнелите сетива на зрителите си, сочи им недъзи, с които са свикнали, шокира ги, събужда от летаргията.  Много пъти съм се питал – защо Теди Москов продължава да твори в България? Обичта към театъра и свободата – това е възможният отговор.

Много по-тежка е съдбата на Михаил Булгаков. Системно унижаван, смачкван от съветската цензура, отхвърлен от колеги, неразбран от мнозина, писателят не се предава. Не го издават, спират пиесите му, но талантът му остава непоклатим. Булгаков проявява твърд характер, пише, дори когато е наясно, че няма да го публикуват и оставя за поколенията гениалния роман „Майстора и Маргарита“ и други произведения, в които дава простор на въображението, иронията, сарказма и чувството си за хумор. Умира на 48 години, водил изтощителна, неравна борба с тоталитарната машина, отстоял правото си да пише свободно и да не спести недъзите на режима на Сталин. Тази неравна битка коства живота на Булгаков, той е сам срещу властта, но на финала побеждава писателят. Защото днес никой не знае и не помни имената на неговите цензори, уродливостта на личността на Сталин и приближените му отдавна е факт, но „Майсторът и Маргарита“ е безсмъртен роман, прочетен от милиони по целия свят.

Един от биографите на Булгаков, Алексей Варламов пише: „В страна, в която се извършва чудовищна девалвация на човешката личност, това хипертрофирано чувство за собствено достойноство /б.р. на Михаил Булгаков/ е смайващо и дразнещо.“ Да ви звучи познато? Не се ли случва същото и в България, където твори Теди Москов. Втората съпруга на Булгаков разказва, че той постоянно е повтарял, че най-важното е да запазят достойнството си. Не бива да пропускаме и този пасаж от пиесата „Молиер“ : „Потомци! Не бързайте да хвърляте камъни по великия сатирик! О, как труден е пътят на певеца под бдителното наблюдение на страшната власт!“ В тези строфи  Булгаков казва всичко за трънливия си, мъчителен творчески път. Когато изземват книгите му от библиотеките, когато спират пиесите му, той отчаяно моли да бъде пуснат да отиде в чужбина, но не му позволяват и той бавно умира.

А пиесата „Пурпурният остров“ си заслужава да се гледа. В нея си дават среща двама бунтари, двама опасни наблюдатели на живота, двама своен /равни/ по талант творци – Михаил Булгаков и Теди Москов. Писател и режисьор със своите острови на свободата. Които никоя власт или тиранин не може да им отнеме.

Иво Югов