Журналистиката в България стигна дъното, но гробокопачите й продължават да дълбаят под него. Не е уместно да наричаме тези гробокопачи на медиите „жълти журналисти“, за да не обидим Джоузеф Пулицър, който публикува през 1895 г. в своя New York World комикси с yellow kid – момчето, от което идва термина „жълта журналистика“. Какви журналисти са тези, които поставят пред всяка новина думи като „Шокиращо! Убийствено! Сензационно!“ и така пробуждат низките инстинкти на своите читатели? Много наши медии приличат на ранния вестник „Билд“, където сензацията е задължителна и се спазва един от принципите на Шнайдер: „Добрият репортер може да пребие трима полицаи и да прелъсти пет медицински сестри, за да се промъкне до някой виден политик, който е на смъртно легло в болницата.“ Няма морални задръжки пред гробокопачите – те се ровят в мръсното бельо на известните, притесняват роднини на починали, изнудват, манипулират. Свидетели сме на уродливо, българско подобие на „жълта“ преса, което пропълзя и в уж сериозни медии. Целта на гробокопачите е ясна – да се опорочи всичко, да няма нищо свято, да се окаля всеки, да се опростачат хората. Масовата публика чете подобни медии, влияе се от „новините“ им, обсъжда ги и така й минава живота. Няма трезва мисъл, няма градивност – само отрицание. Но това си е проблем на масовата публика, която е избрала да гледа пошли реалитита и да чете медиите на гробокопачите. Всеобщото затъпяване отвлича вниманието на хората от сериозните проблеми в държавата – това е целта на гробокопачите и техните спонсори.

Има и друг вид гробокопачи в журналистиката, като Цветанка Ризова и Мирослава Иванова /“Събуди се“ по Нова тв/, които постоянно прекъсват събеседниците си, намират се в перманентна логорея и мястото им на Женския пазар. Но те не са виновни. Нямало е кой да ги научи какво е да си телевизионен журналист. Няма го ранния Кеворкян – с провокативните си въпроси, изслушването на събеседника, ерудицията, иронията, сарказма. Няма го Димитри Иванов – имаме Сашо Диков. Няма го Тома Томов – имаме Гала. Положението с телевизионните ни водещи е трагично и няма изгледи да се подобри. Остана един Милен Цветков, който за да се гледа по-малко го изместиха в 12 часа през нощта.

В печатната ни журналистика „последните мохикани“, като Валери Найденов рядко дават уроци по писане, но се нароиха актьори-анализатори, политици-колумнисти, куцо и сакато прописа и стана журналист. Едни хора дошли от различни сфери си направиха сайтове…и хоп станаха журналисти. За един ден. Не ги питайте кои за основните принципи в журналистиката, не ги питайте как се прави интервю или се пише анализ, не ги питайте кои са и какво са направили Хърст, Шпрингер, лорд Томпсън, кап.Патерсън – няма да могат да ви отговорят. Младите репортери няма от кого да учат – във Варна например няма вестник с редактор Петър Тодоров, в радиото може да се „открадне“ само от Даниела Стойнова и Наталия Господинова, в телевизията от кого?

Във Варна има добри репортери, но никой не отваря дума за мизерното заплащане, за липсата на профсъюз, който да защити правата на журналистите. Работи се ден за ден, гробокопачите от София задават новите „правила“ и мода в журналистиката. Тъжно! Но това е естественото развитие на пазара у нас, явно това се търси в държава, която от 8 години е в Европейския съюз. И за тези години е взела най-уродливите практики в областта на медиите. Иво Югов

В редица свои коментари упреквам журналята за непрофесионализма им и унизителното положение в което са попаднали. Вината не е само в тях, а в системата. Единственото, което е останало е Интернет. Но, и там притежателите на сайтовете са поставили авторите, които не намират трибуна в подчинено положение. За това е коментара ми от преди повече от година "Автори и сайтове в поза 69". Заглавието в търсачката на Гугъл и текста излиза.

с голям кеф и тъга изчетох материала! констатацията е много правилна, но е важно да се отбележи и кои са основните виновници за това състояние на журналистиката.