Рания Найм пише: "Понякога е по-добре нещата да се оставят на произвола на съдбата, да пуснеш хората, да не се бориш в спор, да не искаш обяснения, да не преследваш отговори и да не очакваш хората да разберат защо мислиш по своя начин…."

Колко е права, Рания! Хората се променят. Изчезват внезапно. Затварят вратата на приятелството. Има ли смисъл да питаме защо? Човек, когото считах за приятел ми каза: Какви приятели сме, когато се виждаме няколко пъти в годината? Животът е пъстър и ни среща с нови хора.

Не е нужно да искам обяснение след подобни думи. Така вижда нещата човека. Оставям го.

Борил съм се за много приятелства. Повечето не оцеляха. Няма значение кой е виновен – не оцеляха. Останаха ми приятели, които не извличат взаимна изгода от приятелството ни. Те са приятели, защото разбират приятелството, като висша форма на доверие. Не ме търсят за услуги. Радват се, когато чуят гласа ми. Смеят се на анекдотите ми. Съпреживяват проблемите ми.

Не искат нищо в замяна. Какво да поискаш от приятел? Топлота, разбиране, радост.

Стремя се да не досаждам на приятелите си. Да не искам от тях, повече, отколкото могат да ми дадат в нашето общуване. Щадя ги. И те ме щадят.

Живеем във вълчо време. Хората оголват зъби при всеки удобен случай. Искат да наранят, да инжектират неудовлетворението от собствения си живот в другия. Не им позволявам. Всеки сам носи отговорност за провала или успеха в живота си.

Приятелството също е отговорност.

Иво Югов

Слава Богу, имаме още приятелство. Някъде и това нямат (тия, на които завиждаме за "имането")