Всеки човек има своята истина за себе си, гледа на живота от своята камбанария и рядко поглежда към камбанариите на другите. В България емпатията е непознато явление. Ние не се поставяме на мястото на другия, не се опитваме да вникнем в мотивите, които диктуват неговите действия. Българите смятаме, че нашата гледна точка е единствената правилна, другите гледни точки не ни интересуват.

Ако попитате Делян Пеевски, неговата истина е, че е успял бизнесмен, който прави печеливши сделки и създава работни места. Със сигурност Делян Пеевски се има за добър мениджър, смяташе, че ще е добър шеф на ДАНС. Но ако попитате средностатистическия българин, той ще ви каже, че Пеевски е продукт на Ахмед Доган, облагодетелстван син на Ирена Кръстева, изкуствено създаден олигарх, който печели нагласени обществени поръчки и забогатява на гърба на данъкоплатеца. В случая пресечни точки между истината на Пеевски и истината на хората няма.

Ако попитате Ахмед Доган неговата истина е, че е най-добрият български политик на прехода, запазил етническия мир, съхранил силна партията си ДПС. Доган има самочувствието на човек, който раздава властта в България и порциите към нея. Но ако попитате средностатистическия българин, истината му за Доган е друга. Той смята, че Сокола е самозабравил се олигарх, който използва властта за лично облагодетелстване, изградил е обръчи от фирми, които работят за него, живее в разкош, приближените му също живеят охолно, а електоратът на ДПС тъне в мизерия. Тук също пресечни точки на субективните истини няма, няма и емпатия от Ахмед Доган към хората и обратно.

Ако попитате Бойко Борисов неговата истина е, че е голям държавник, който преобрази България, построи магистрали, метро, пътища, пречиствателни станции, басейни. Тези инфраструктурни проекти бяха реализирани с европейски средства и пари от бюджета, но Борисов има самочувствието, че ги е направил той. Една част от българите оценяват направеното от Борисов, други смятат, че не е добър държавник, защото качеството ни на живот е ниско, заплатите ни са най-ниските в Европа, въпреки приятелствата на Борисов с Юнкер, Меркел и Камерън. Емпатията е присъща на Борисов, той дава вид, че разбира хората, говори на разбираем език, но те си остават бедните роднини на ЕС, които стоят в антрето и не ги пускат в къщата. Тук пресечни точки на субективните истини има, защото за разлика от Пеевски и Доган, Борисов дълги години е в изпълнителната власт и резултатите му са пред очите на хората.

Ако попитате Иво Прокопиев истината за него е, че е водещ бизнесмен, лидер на общественото мнение, човек който влияе на политиката у нас. Но ако попитате средностатистически българин, той ще ви каже, че Прокопиев е незаконно забогатял олигарх, на когото подариха „Каолин“, част от кръга „Агнешки главички“, изтровил хората в град Меричлери. Българите смятат, че Пеевски и Прокопиев са от една кръвна група и войната между тях е за отхапване на парчета от баницата на другия.

Американският литературовед Рийд Уей Дазенброк казва, че истината може да бъде обективна именно поради това, че социалната природа на взаимодействието създава като свой резултат обективността. Тоест, когато при дискусия участниците оспорват твърденията на един от тях, точно в този спор се показва обективната истина като основа, върху която се развива несъгласието. Така истината има две страни: социална и обективна, при което нито една от двете страни не може да се сведе до другата, нито пък да съществува отделно от нея.

Пеевски, Доган, Борисов и Прокопиев имат своята субективна истина за ролята си в политиката и бизнеса. Техните истини не съвпадат със субективната преценка на българите. Двете истини не се приближават помежду си, но не могат и да съществуват една без друга. А както правилно отбелязва философът Артур Шопенхауер: „Цялата истина минава през три етапа. Първо, смятана е за абсурд. Второ, тя е насила спирана. Трето, тя е приемана за очевидност.”
В конкретния случай времето ще определи чия истина е била вярната: на гореизброените политици и бизнесмени или на българите.

Иво Югов