Помня
как гласът ти звънтеше като утринен дъжд
помня как дъждът спря
и пропаднах в нищото
вместо дъгата в очите ти виждах тъмни облаци  
тази поголовна сеч на чувствата ми
се проточи като бавно убийство  

търкулнат в пазвата на времето
дълбаех дъното с ръце обгорели от неизказани истини
не знаех какво търся
дълбаех с надеждата  да видя усмивката ти
онази звънтящата с дъх на бадеми  
И случи се чудото:
разрових до камък
не беше камък, ти беше!
вкаменена самодива
обречена да живее от спомени

  Иво Югов