След 1989 г., когато в България започна класовото разслоение, завистта избуя с пълна сила. Предприемчивите българи започнаха да се занимават с бизнес, на някои партията-столетница даде пари, а тези които преходът изненада не успяха да се приспособят и се превърнаха в аутсайдери. Мои съученици от механотехникума, които не блестяха с особен интелект започнаха да се занимават с търговия и просперираха, което ме наведе на мисълта, че в този див капитализъм умът, знанията и морала не са в полза на притежателя им. Ценности, като взаимопощ, състрадание, етика, доброта постепенно изчезнаха и отстъпиха място на новия Бог – парите. Помня, че завиждах на мой познат, който правеше добри пари от търговия, купи си нов апартамент и кола, а моя милост караше на заплата. Но през годините разбрах, че не всеки е роден да прави бизнес и моите силни страни са другаде и трябва да ги развивам. Защо хората завиждат? Защо вместо да се тормозят с успехите на другите не се опитат да живеят пълноценно, да създадат нещо, да работят това което могат? Защото така е по-лесно. Завистта е оправданието пред самите тях, че са неспособни да постигнат нещо в живота и когато изместват фокуса към успелите, не мислят за собствения си провал. Завистта обединява хората и часове наред те могат да обсъждат кой каква къща имал, каква кола карал, къде почивал, каква любовница си намерил. Когато правих изданието за мениджърите на Варна научих интересни неща за тяхната психология. Голяма част от бизнесмените изпитваха неудобство и чувство на вина от това, че са богати в бедна страна и не демонстрираха просперитета си. Много от тях ми казаха, че най-трудното нещо, с което не могат да се преборят е завистта на хората. Лек срещу нея няма – тя разяжда отвътре душата, изкривява ценностната система, поставя отпечатъка си върху лицето на притежателя й, като бръчките стават повече с всеки успех на другите. Преди време разбрах, че двама мои приятели ми завиждат и се изненадах, защото и двамата имат добра работа, семейства и на пръв поглед нищо не им липсва. Скоро пътищата ни се разделиха, не ги попитах за какво толкова ми завиждат, а и не ме интерсува. Всеки подрежда сам живота си и това, че някой друг благодарание на качествата си, шанса, нечие покровителство или други фактори е по-успял от нас, не трябва да ни демобилизира. И аз искам да водя токшоу по Ен Би Си, но явно нямам необходимия талант, воля и късмет, за да го направя. Сега да завиждам на Дейвид Летерман ли? Напротив, уча се от него и от другите големи в журналистиката, защото в нашия занаят има много хора, които са еталон за професионализъм. Или да завиждам на режисьора Галин Стоев от нашия драмсъстав, който направи кариера в Европа и е първият българин поставял спектакъл в Комеди Франсез? Напротив, гордея се с него и се радвам на успехите му. Завистниците умират по-малко с всеки успех на другите. И това е тяхното наказание, че вместо да градят живота си, изразходват енергията си, за да мразят и завиждат.
Иво Югов